На това писание май му е минало времето. Или никога не му е идвало. Или въобще не трябва да го пиша. Нищо, ще се утеша, че не е задължително за четене. Ама изобщо.

Та, за първи път научих, че жените не стават за „програмистКи“ през пролетта на 1981 година. Бях ученик в девети клас на математическа гимназия. След едно контролно по програмиране, на което момичетата (тогава думата „дами“ беше непозната, а за „другарки“ им беше още рано) се бяха „издънили“, преподавателят ни разви следната теория: “Жените не са добри програмисти, защото мислят мащабно и на едро. Решенията взимат като се осланят на интуицията си, а не благодарение на ясно изграден план. От друга страна, програмирането изисква формално, алгоритмично мислене, което обхваща всички възможности и по тази причина се прави на изключително малки стъпки.”

Отстрани преподавателят изглеждаше прав. В изчислителния център, който се намираше в сградата на гимназията и с чийто ресурс разполагахме почти неограничено, рядко, или дори никак, се виждаха ученички. Явно, знаейки, че са калпави програмисти, момичетата не смееха да припарят до центъра. Или пък още от ранна възраст проявяваха характерната за жените практичност и здрав разум.

През онези години, създаването на програма и проверката на нейната работа беше занимание, твърде сходно с риболова. То включваше:

– Подготовка на текста на програмата на листове. Ако няма да си печаташ сам перфокартите, трябва да го напишеш на бланки, които приличат на милиметрова хартия, та да не затрудняваш операторките, които ще го „набират“. Точно като машинописки;

– Да оставиш програмата (това е така създаденото тесте от перфокарти) на други оператори, които да го пуснат да бъде изпълнено в машината;

– Да проверяваш всеки ден дали програмата е „минала“;

– Да разчетеш и оцениш резултатите от твоята работа по приложената изходна разпечатка – около седмица по-късно, след като си оставил програмата за „пускане“.

Днес, разбира се, положението е друго.

Дамите безапелационно заемат своето място в развойните и тестовите екипи на всички софтуерни компании. Това се случва благодарение на квалификацията им, умението им да учат и желанието им за работа. Моите впечатления са, че те страдат и по-малко от „ученическия синдром“, т.е. да оставят работата за последния момент. Всичко това ги прави желани сътрудници за всеки работодател.

При нас, в ОмегаСофт, от 11-12 години винаги е имало „програмистКи“ в развойните ни екипи. И не само има, но и те са значима част от тях. И работят така, че да сме доволни, че са част от компанията ни.

Като, че ли това изчерпва темата. Ако е имало такава.

Автор: Веселин Гергинов